3 родителски грешки, които карат детето да не слуша - и как да ги променим

”Родителство с обич и граници” + 30 дни MontiWay Premium

• Родителски грешки и техните решения
• Чеклисти и упражнения за спокойни дни у дома
• Стратегии за граници без наказание и крясъци
• Реални примери от практиката
• Родителска общност с експерти

Книгата + подарък тук

Книгата + подарък тук

Автор:

Мила Томова-Прусийска

“Ако искаме детето да се държи добре, то и ние трябва да подхождаме с разбиране и уважение към него”

Има дни, в които сякаш повтаряме едно и също по сто пъти:

“Обувай се.”

“Прибери играчките.”

“Ела да си измиеш ръцете”.

“Колко пъти да ти казвам?”

А детето сякаш не чува – или не реагира – или прави точно обратното на това, което сме поискали.

В такива моменти е много лесно да решим, че проблемът е в детето – че е инатливо, непослушно или нарочно ни провокира. Истината обаче често е по-различна. В първите 7 години децата все още изграждат самоконтрол, умение да изчакват, да превключват от едно действие към друго и да разбират последствията от действията си.

В книгата “Родителство с обич и граници” обръщам специално внимание именно на това: кои наши заучени реакции имат обратен ефект върху поведението на детето – и с какво можем да ги заменим.

Това се случва почти във всяко семейство. Ние сме в кухнята, детето е в хола и започваме:

“Ела тук!”

“Прибери това!”

“Спри да правиш така!”

“Обувай се, закъсняваме!”

Понякога причината детето да “не слуша” е, че наистина не ни е чуло – залисано в игра. Друг път ни е чуло, но не му се занимава точно с това в момента – защото му е трудно, скучно или просто има друго желание. И нека си признаем: и на нас невинаги ни се чисти, готви или простира точно когато някой друг ни подкани.

Разликата е, че ние вече имаме по-зрял самоконтрол, а детето тепърва го изгражда.

Има и друг момент. Както на нас не ни е приятно някой рязко да ни прекъсне, когато сме съсредоточени, така и съкровището ви има нужда от малко време, за да излезе от своята игра и да се свърже с това, което му казваме. Всъщност да изчакаме другия да приключи мисълта, разговора или действието си – и да отидем до него, вместо да се провикваме отдалеч – е проява на уважение.

Представете си шефът ви да ви подвикне от другия край на офиса някакви инструкции, като ви прекъсне грубо работата. Дори новата задача да е важна, вероятно бихте се почувствали по-добре, ако той дойде до вас, уважително изчака да си довършите и ви обясни спокойно какво е нужно.

С децата е същото – и те имат има нужда от малко време, за да излязат от своята игра и да разберат това, което им казваме.

Затова по-добрият подход е да клекнем до детето, да му привлечем вниманието, като кажем името му или сложим ръка на рамото му. Чак когато ни погледне, дайваме кратка, ясна и изпълнима инструкция:

“Време е за обяд. Първо трябва да се приберат количките. С кои искаш да започнеш – със сините или червените?”

Така детето получава личен контакт, ясна посока и усещане за сътрудничество. А точно оттам идва желанието за съдействие.

Когато детето направи нещо неприемливо пред други хора, родителят често се чувства притиснат. На площадката има други родители. В магазина хората гледат. На гости всички чакат да видят как ще реагираме.

И тогава, без да искаме, започваме да възпитаваме повече заради осъждащите погледи, отколкото заради самото дете:

“Как не те е срам!”

“Виж всички те гледат!”

“Държиш се ужасно!”

“Веднага се извини!”

Разбира се, когато детето удря, дърпа, блъска, обижда или нарушава правило, ние трябва да се намесим. Въпросът е в начина, по който поставяме границата.

Помислете си колко неприятно би било партньора ви, колега или ръководител да ви направи забележка пред всички. Дори да има право, вероятно първо ще усетите срам, напрежение или желание да се защитите. Много по-лесно бихте чули посланието, ако човекът ви дръпне настрани и говори с вас спокойно и дискретно.

Децата също чуват по-добре, когато запазим достойнството им. Можем да се приближим, да хванем детето спокойно за ръка и да кажем:

“Ела с мен за малко. Трябва да поговорим.”

После, настрани от другите:

“Няма да позволя да дърпаш играчката от ръцете на друго дете. Ако я искаш, можеш да кажеш: “Може ли след теб да съм аз?” Хайде да опитаме пак.”

Същото важи и за думите, с които описваме детето. В напрежение лесно изпускаме: “Голям си инат”, “Лоша си”, “Лигльо”. Не бива да се предписват личностни характеристики за конкретно поведение. Вместо това, опитайте с:

“Това, което направи е лошо. Ти си добро дете. Да опитаме по друг начин”

Това е граница с уважение. Детето разбира, че е обичано, но също така осъзнава кое поведение има нужда да промени.

Много често искаме детето веднага да се извини, веднага да сподели, веднага да спре, веднага да поправи поведението си.

Намерението ни е добро – искаме да го възпитаме в доброта, уважение, отговорност и съобразяване с другите. Но тези качества не се изграждат само с думи, казани под натиск. Те се изграждат постепенно, когато помагаме на детето да разбере какво се е случило и как може да постъпи по-добре следващия път.

Ако някой ни принуди да се извиним, докато още сме ядосани или засрамени, едва ли ще сме искрени. Затова вместо да настояваме за бързо “извинявай”, можем първо да насочим вниманието на детето:

“Виж, тя се разплака, когато ѝ взе играчката от ръцете.”

“Той още играеше с камиона. Може да му предложиш да си ги размените с твоята кола”

“Какво може да направиш, за да се почувства по-добре?”

Същото важи и за последствията. Детето учи повече, когато вижда логичната връзка между действието и резултата.

Ако разлива вода нарочно – предложете подходяща игра с вода, след като подсуши.

Ако хвърля играчка – насочете да хвърля топка или друг нечуплив предмет.

Ако отказва да прибере – предложете помощ и избор от кое да започнете.

Кратко, спокойно и последователно – това е езикът, който децата разбират най-добре.

Целта не е да бъдем безгрешни родители. Стремете се постепенно да забелязвате повтарящите се модели, в които бихте реагирали иначе, ако не ставаше въпрос за вашето дете.

Детето има нужда едновременно от топлина и стабилност. От обич, която го успокоява. И от граници, които му дават сигурност.

Когато усеща, че възрастният е уравновесен, уверен и добронамерен водач, то постепенно започва да съдейства по-лесно – защото знае, че е видяно, чуто и водено с любов.