Как да намалим ревността между братя и сестри

”Родителство с обич и граници” + 30 дни MontiWay Premium

• Родителски грешки и техните решения
• Чеклисти и упражнения за спокойни дни у дома
• Стратегии за граници без наказание и крясъци
• Реални примери от практиката
• Родителска общност с експерти

Книгата + подарък тук

Книгата + подарък тук

Автор:

Мила Томова-Прусийска

“Конфликтите между братя и сестри намаляват, когато всяко дете усеща, че е чуто, защитено справедливо и обичано”

Ревността между братя и сестри е напълно нормална, но това не означава, че трябва да я оставим да управлява ежедневието вкъщи. Често зад спора за играчка, място до мама или “кой започна” стои много по-дълбок въпрос: “Важен/а ли съм за теб? Виждаш ли ме? Обичаш ли ме, както преди?”

Когато в семейството има по-малко дете, по-голямото често чува: „Ти си батко/кака, трябва да отстъпиш“. Но това послание може да го накара да се чувства пренебрегнато. Да, малкото още се учи. Но и голямото има право на лично пространство, уважение и защита.

Когато избухне конфликт, често виждаме само финала – едното дете плаче, другото е бутнало, ударило или взело нещо. Но финалът невинаги показва цялата история.

Вместо веднага да решавате кой е виновен, спрете ситуацията със спокойна категоричност:

“Стоп. Няма да позволя да се удряте. Сега ще чуя и двамата”.

После попитайте едното:

“Кажи ми какво се случи”

И другото:

“А сега ти ми разкажи”

Дори децата да са малки и да не могат да обяснят добре, самият опит да ги изслушате им показва: „Тук има справедливост. Мама/татко не избира страна предварително“.

След като чуете двете страни, не спирайте до “кой започна”. По-важно е какво трябва да научат и двете деца от ситуацията.

Ако по-малкото дърпа играчка, може да кажете:

“Искаше кубчето, но не го дърпаме от ръцете. Можеш да кажеш: “Може ли?”, да предложиш друга играчка в замяна или да изчакаш”.

А към по-голямото:

“Разбирам, че се ядоса. Но не можеш да буташ. Следващия път кажи: “Играя с това. Ще ти го дам след малко”. А задето го бутна, какво може да му кажеш?”

Така не лепим етикети “лош”, “егоист”, “инат”. Учим ги на конкретни умения – да поискат, да откажат, да изчакат, да се поправят.

Много често по-голямото дете страда не само защото малкото е бутнало кулата, а защото родителят е казал: „Нищо, то е малко и не разбира.“

По-добре е да кажем:

“Видях, че ти събориха кулата. Разбирам, че ти стана неприятно. Беше се постарал много”.

След това се обръщаме и към малкото:

“А ти искаше да видиш какво прави батко, но кулата не се бута. Ела да питаме бати дали иска помощ. Ще ти покажа как можеш да сложиш едно кубче тук”.

Така едното дете се чувства защитено, а другото – насочено как да се заиграва, а не засрамено, че не умее още.

Много помага, когато покажем на по-голямото дете, че и то някога е било малко, несръчно и любопитно – и пак е било обичано. Например:

“Когато и ти беше на 1 годинка, и ти ми събаряше кулата. Не ми беше приятно, но не ти се сърдех, защото знаех, че така се учиш. Виж сега какви страхотни замъци строиш”.

Това изречение носи много силно послание: “Разбирам те. И ти премина през това. И с теб се отнасяхме така. И ти се научи”.

Можете да давате и примери от вашето детство:

“Когато бях малка, много се ядосвах, когато брат ми пипаше нещата ми. Тогава баба ми помогна да си направя специална кутия само за мои неща. Искаш ли и ние да направим такава?”.

Така детето не се чувства поучавано, а разбрано и му давате реално решение

Много конфликти намаляват, когато вкъщи има ясна рамка:

“Някои играчки са общи”.

“Някои играчки са лични”.

“Личните неща се взимат само с позволение”

“Когато някой строи, рисува или подрежда, не му разваляме творението”.

“Ако искаме да се включим, питаме: “Може ли да играя с теб?”.

“Ако искаме да играем сами, може да откажем с: “Може ли после? Сега искам сам/а да довърша”.

По-голямото дете не е длъжно винаги да споделя всичко особено ако не е приключило. Когато уважим личното му пространство, то по-лесно започва да споделя доброволно.

Справедливо не винаги означава еднакво. Бебето има нужда да бъде нахранено. По-голямото има нужда да бъде изслушано. Едното има нужда от помощ с обувките. Другото – от 10 минути специално внимание.

Можете да кажете:

“В нашето семейство не винаги всички получават едно и също в един и същи момент. Но се старая всеки да получи това, от което има нужда.”

И понякога нека малкото също изчака:

“Сега изчакай малко. Помагам на кака.”

Това е много важно за по-голямото дете. То вижда, че не само то трябва да се съобразява.

Вместо да настоявате за механично “Извинявай”, насочете детето към поправяне:

“Какво можеш да направиш, за да се почувства по-добре?”

“Можеш да помогнеш да построите кулата отново, да го гушнеш, да му донесеш водичка, да кажеш “Извинявай”...

„Следващия път, когато искаш да играеш с него, може да кажеш “Хайде да си играем”.

Целта не е детето просто да произнесе правилната дума. Целта е да разбере, че когато нарани, вземе или развали нещо, може да поправи. И най-вече какво да направи, за да не изпада отново в същата ситуация.

При ревността между братя и сестри нашата роля не е да раздаваме присъди, а да учим децата как да живеят заедно.

Да бъдем справедливи означава да изслушваме, да пазим границите и да не оставяме едното дете системно нечуто. Първо ние казваме: “Ще чуя и двама ви”. А с времето децата започват да повтарят този модел.

Така не просто спираме поредния спор. Помагаме им да изградят връзка, в която има място за обич, граници и справедливост.