Как да накараме детето да ни слуша?

Автор:

Мила Томова-Прусийска

“Според метода Монтесори децата имат свободата да изберат своите дейности. Как обаче да им предложим едновременно свобода и да ги накараме да ни слушат, без да ни се "качват на главата"?“

Често пъти нашето търпение бива тествано под формата на това, че детето не ни слуша. И ако да речем моята граница на търпение е сравнително висока, то тази на мъжа ми е по-ниска. В същото време вашата може би е по-висока, и изобщо, на всеки прагът на търпение е различен. Ще се изразя малко по-народно – това, че ние си търпим децата, не означава, че и светът ще ги търпи. Здравословното нещо за тях е да им помогнем да се държат така, че обществото да ги приема (а не само ние).

Много често, когато става дума за метода Монтесори, ще чувате, че децата имат свободата да се занимават с интересни за тях дейности. В същото време, когато говорихме за чувствителния период на реда в теорията на Мария Монтесори, споменахме, че децата имат естествена потребност от подреденост и предсказуемост, защото това ги кара да се чувстват спокойни и уверени да експериментират и учат, както и да са по-кооперативни. Как обаче да им предложим едновременно свобода и да ги накараме да ни слушат, без да ни се "качват на главата"?

В следващите редове ще разгледаме двата най-чести родителски модела по отношение на строгостта и нивото на свобода, която се предоставя на децата:

• без правила;
• без граници;
• “Всичко ми се разминава”;
• “Твоята работа е да ме забавляваш”;
• “Ще правя каквото си поискам”;
• “Всички ще правят, каквото им кажа”.

Представяте ли си как ще накарате това дете да ви слуша или да се съобразява с вас? Това ли е отношението, което искаме от децата си? Имайте предвид, че тази представа за това как функционира светът се вкоренява в тяхното съзнание:

• това е моментът, в който те никого не слушат, а “командват парада”;
• започват да манипулират;
• липсва уважение, емпатия и всякакви автентични човешки взаимоотношения;
• често пъти обаче в даден етап светът ги поставя на мястото им – излъгани от своите представи от ранното детство за живот, в който въртят всички на малкия си пръст, без да се съобразяват с желанията и чувствата на околните – изведнъж попадат в друга реалност с правила и последствия, за която не са били подготвени.

Какво се случва обаче в детската главичка при този подход?

1. 1

   “Не мога да свърша нищо “като хората””;

2. 2

   “Трябва да ми се казва какво да правя”;

3. 3

   “На мен не може да се вярва”;

4. 4

   “Нямам собствено мнение”.

Страшничко, нали? Тези, които са се опитвали да се преборят със своето ниско самочувствие, знаят, че това не става за 1 или 2 дена, а са нужни целенасочени и дългогодишни усилия, а често пъти и работа с психолог, за да се постигне някакъв напредък – ако изобщо се случи… Според вас тези две хипотетични деца какво самочувствие биха могли да имат? Вероятно за първото ще кажете “високо”, а за второто “ниско”. Какво лошо има в това да си с “високо” самочувствие като в първия пример? Истината е, че това е вид доминантно (доминиращо) поведение:

1. 1

   да мачка;

2. 2

   да манипулира;

3. 3

   да тъпче.

В случая не се наблюдава балансиран, отстояващ себе си човек, който може да се вслушва и уважава чувствата на другите. От другата страна, във втория пример имаме човек, който редовно го:

1. 1

   мачкат;

2. 2

   манипулират;

3. 3

   потъпкват достойнството му.

Какво да направим тогава, че хем детето да ни слуша, хем да отгледаме балансиран, уравновесен човек, който да отстоява своята позиция и да зачита околните?

Мария Монтесори обръща специално внимание на правилата, границите, свободата и послушанието на децата, като тук ще обобщим най-базовите стъпки към това да накараме детето да ни слуша, така че да запазим достойнството му и добрия тон:

• Създайте здравословни граници – едно защитено пространство, в което децата могат спокойно и свободно да експериментират, да могат да грешат, да могат да се поправят, да тренират умения, които ще им трябват по-нататък в живота;
• Съставете правила – целта е да се опитаме да научим децата в техния детски мащаб да спазват правила, които отговарят на социалните норми на поведение.
  Конкретни насоки как да създадете свои правила, ще намерите в статията "Как да създадем свои правила?"
• Въведете ясни и логични последствия – дори да направите най-прекрасните правила, те няма да имат никакъв ефект, АКО към тях липсват ясни и логични последствия;
• Прилагайте последствията, които сте въвели – понякога ни “омеква” сърцето, смиляваме се и не изпълняваме “заканите” си, като не въвеждаме последствието, за което сме предупредили. Но какво се случва тогава? Детето си казва – "Ох! Размина ми се!". И според вас дали в този случай то ще си мисли "О, да, това не е правилно, аз следващия път няма да правя така"?, или пък ще си каже "Охо-о-о... Добре, значи и така можело". И какво му остава в съзнанието? Дали ще е разкаяно за поведението си? Дали ще слуша повече? Едва ли.

Много често родителите грешат, като налагат наказания, вместо последствия. Това може да доведе до ниско самочувствие, лъжа, манипулативно поведение от страна на детето, а когато порасне да се държи “като отвързано”. Научете повече за разликата между наказание и последствие в статията Последствия и наказания. Какво да правим тогава?

Да вземем следния пример: отивате на детската площадка и детето ви се заиграва в пясъчника с друго дете. Изведнъж вашето дете дърпа от ръцете на другото всички лопатки и кофички, отказвайки да ги сподели (въпреки че има и за двамата). Следва плач, може би и писъци. Какво правите тогава?

“Щом ще дърпаш играчките, няма да играеш на телефона!”. Това е пример за наказание, вместо последствие. Като оставим настрана до колко е ОК да се играе на телефона (повече за това, може да научите в статията Монтесори вкъщи – обучение у дома по метода Монтесори), то няма нищо общо с дърпането на играчките, но пак най-вероятно ще постигнете желаното поведение – т. е. да спре да дърпа играчката.

Това обаче е форма на наказание, а не логично последствие, и с него рискувате да научите детето си да прави нещо само заради страха от санкцията, а не от усещането за правда и неправда. За да научите още как влияят наказанията върху детската психика, прочетете статията Последствия и наказания.

"Виждам, че много искаш да играеш с лопатката, обаче как играем с играчките – трябва ли да ги дърпаме?". Обикновено в този случай получаваме за отговор "Не-е-е". Може да добавите, че не е честно да се вземат всички играчки, като се подкани по следния хитър начин: следва насока към правилно поведение “Коя лопатка искаш да му дадеш – жълтата или червената?”.

Предложете решение, с което сякаш детето само̀ избира какво да направи, а всъщност изборът е между две социално приемливи опции. Помогнете и с полезни фрази, които може да включи, когато иска да си разменят играчките като “Може ли”, “Искаш ли” и прочее. Още за въвеждането на социалния етикет, може да видите в статията Как да помогнем на детето да бъде по-социално (чувствителен период на социализация).

Ако дърпането системно се повтаря, трябва да се предупреди: "Имай предвид, че ако не успяваш да споделяш играчките, може да се наложи да играеш на друго място." В случай, че нежеланото поведение продължи въпреки неколкократното напомняне за последствието, вече трябва да се прибегне към действие.

"Съжалявам, но изгуби правото си да играеш в пясъчника до края на деня. Може да играеш на пързалката, на катерушката, но чак утре ще може да играеш и в пясъчника. Сега ще се наложи да играеш на друго място." Това вече е ясно и логично последствие – детето е направило избора си и щом e било предупредено многократно какво ще се случи, значи избира и да си понесе последствията.

Самото последствие трябва да е много пъти комуникирано и ясно свързано с конкретното действие, което е извършило (не може да споделя – отива да играе другаде), а не нещо хипотетично и далечно, което няма нищо общо (играта на телефона).

Именно поемането на този съзнателен избор от детето ще го направи почти магически по-кооперативно, като си понася спокойно последствието (или поне с много по-малко протести), а по-нататък, когато се затвърди причинно-следствената връзка между нежеланото действие и неговото последствие, детето само с едно напомняне ще започне да се държи правилно (или с други думи, да ви слуша).

Нещо повече, този подход ще му помогне да научи кое е социално приемливо и кое – не, и съвсем скоро ще започне само̀ да спазва нормите на поведение дори без вашите напътствия.