Как да спра да викам на детето си - 3 стъпки, които работят

Вашият Монтесори помощник у дома

Образователни игри

Съвети от Експерти

Видео курсове

Обучителни
планове

Родителска общност

Автор:

Мила Томова-Прусийска

“В критичен момент детето попива твоята реакцията - затова ако искаш да е по-спокойно, започни от своя самоконтрол”

Детето те ядосва до краен предел. Усещаш се безсилен, изпускаш си нервите, разкрещяваш се. После идва чувството за вина и разочарованието от себе си - до следващия път, когато всичко се повтаря.

Интернет е пълен със съвети за спокойно родителство, но почти всички имат един и същ недостатък: изискват търпение и спокойствие, които в критичния момент просто ги няма. Затова тази статия не започва с „останете спокойни“. Започва с това защо спокойствието изчезва - и как да си го върнеш, стъпка по стъпка.

Викаме, защото в момент на силен стрес управлението поема мозъчният ствол - най-древната структура на мозъка, отговорна за оцеляването. Тя познава три реакции: нападение, бягство и блокаж. Викането е нападение - и докато то командва, разумната част на мозъка е изключена.

Тази система ни е пазила от истински опасности хилядолетия. Проблемът ѝ е, че не различава добре нивата на „опасност“ - и разлятото мляко в 7:45 сутринта минава по същата верига като срещата с хищник. В тези моменти буквално „не сме на себе си“: на същия принцип реагира почти всяко животно. Затова после се чудим как сме могли да кажем това, което казахме.

Важната новина: децата работят по абсолютно същия начин. Тропането с крак, удрянето, бягането, скриването, плача - това са същите три реакции, само че в малък човек, който тепърва се учи да се владее. Гневът ти засилва неговата реакция, а реакцията му - твоя отговор, и всичко се завърта в порочен кръг. Някой трябва да го прекъсне - и това си ти - не защото си виновна, а защото само твоят мозък е достатъчно зрял, за да го може.

Самото разпознаване вече включва аналитичното мислене - а то живее в разумната част на мозъка. Погледнете се „отстрани“:

• Нападение - стиснати юмруци и челюсти, наежено тяло, зачервяване, порив да викаш; при детето - удряне, хапане, блъскане, крещене.
• Бягство - студени изпотени ръце, шарещ поглед, усещане „искам да се махна оттук“; при детето - бяга, избягва погледа ти, „не знам“ на всеки въпрос.
• Блокаж - смъкване, закрито лице или уши, стиснати очи, забавени реакции, „потъване в земята“; при детето - захлипва тихо, зацикля, не отговаря.

Това упражнение работи и наобратно: научи детето да назовава своето състояние („Ядосан съм“) - това е първата крачка към самоконтрола, за която сме писали и в статията за тръшкането.

Четири ментални хватки, които прехвърлят управлението обратно към разумния мозък:

1. 1

   Перспективата на времето. Ако след много години можехте да се върнете точно в този момент с детето си - така ли бихте го изживели? Скарани за едни играчки?

2. 2

   „Какво би направил той/тя на мое място?“ Представи си най-мъдрия човек, когото познаваш, в тази ситуация. Не е нужно да следваш „съвета“ му - самата смяна на гледната точка събужда мислещия мозък.

3. 3

   „Това не е лично към мен“. В първите 7 години детето няма за цел да те засегне - то те обича и не може без теб. Обидните думи са неумение да изрази истинска нужда: глад, умора, неясна граница, чувство за несправедливост или отхвърленост. Открий причината и „лекувайте“ нея, не симптома.

4. 4

   Свали очакванията предварително. Мария Монтесори посочва нереалистичните очаквания като една от главните причини за родителския гняв. Детето се учи - като начинаещ шофьор, който гаси колата на всяко кръстовище. Предвиди половин час за обличането вместо 10 минути и всичко по-бързо ще е приятна изненада.

Тук е уловката, която повечето съвети пропускат: техниките за трите състояния са различни и разменени влошават нещата. Шегата, която разведрява дете в режим „бягство“, вбесява дете в режим „нападение“. Отворените въпроси, които помагат на „беглеца“, смазват „блокиралия“.

• При нападение (гняв): не се шегувай, не се оправдавай, не надвиквай. Съсредоточи се върху едно: покажи, че не си противник или опасност. Поеми отговорност, ако си прекалила („Извинявай, че ти повиших тон - не е правилно, колкото и да съм ядосана“), или застани до него: „Виждам, че си ядосан. И аз щях да съм на твое място. Хайде заедно да измислим какво да направим.“
• При бягство: не го ограничавай („Стой мирно!“, “Гледай ме в очите, като ти говоря!”) и не го гони („Ела тук веднага!“). Приклекни на неговото ниво, говори тихо, предложи разходка, задавай отворени въпроси.
• При блокаж: не го „разтърсвай“ и не задавай отворени въпроси - ако знаеше отговорите, нямаше да блокира. Седни до него мълчаливо, предложи прегръдка, после го води с малки въпроси с „да/не“ към решението: „Искаш ли да я построим заедно? Аз ли да сложа първата част?“

Общото и за трите: детето трябва да види, че не си опасността, а помощникът в решаването на проблема.

Пример от моята практика. Тригодишният ми син изпротестира срещу забраната за сладко преди вечеря с точно тази фраза. Първичната реакция е да се хвана на въдицата - „Как може да ми говориш така?!“. Вместо това се опитах да чуя истинското послание: „Ядосан съм, защото съм гладен, а не ми даваш да ям каквото искам.“

Отговорих на нуждата, не на кофти начина, по който беше комуникирана: „Ядосан си, защото си гладен. Кога ядем сладко?“ - „След като си изям всичко.“ - „Точно така. Да побързаме с вечерята тогава, за да може след нея да хапнеш и сладко?“. Напрежението падна за секунди. А когато всичко утихна, се върнах на темата: „Следващия път, когато се ядосаш, можеш да тропнеш с крак или да ми кажеш „Мамо, ядосан съм“. Но другото не ме подканва да ти помогна.“

Забележи реда: първо успокояване, после граница. В обратния ред не работи - мозък в режим оцеляване не може да разсъждава трезво.

И това е нормално. Ще се усетиш чак след като си извикала - после по средата на викането - после точно преди него. Процесът е на приливи и отливи. Извинението след изпуснат момент не подкопава авторитета ти; напротив, показва на детето как изглежда поправянето на грешка - умение, което искаш да научи.

Ако темата ти е болезнено позната, в книгата ми „Родителство с обич и граници“ (1-7 г.) съм разгърнала техниките от тази статия в цялостен подход - с най-честите родителски грешки и работещите им алтернативи. А за ежедневието между критичните моменти MontiWay приложението дава занимания, съобразени с възрастта - заетото с интересна задача дете е най-редкият повод за викане.

Имаш въпрос за детето си?Обсъди го с Мила.

Не всяка ситуация има универсално решение. Получаваш професионална насока, съобразена с възрастта, развитието и конкретния казус на твоето дете.

Мила Томова-Прусийска - експерт по детско развитие и Монтесори педагог.

Запази консултация

Запази консултация